‘Щото мога?

Понякога всичко е въпрос на настроение. Настроение, което може би нямам. Нямам настроение да се занимавам с теб, теб, теб и теб. Искам да съм сам и с нея, с нея и сам. Избива ме на някакъв тип меланхолия и деструктивност, нямам представа дори как да го определя, но е забавно. Връхлита ме едно такова свирепо спокойствие. Може би, защото напоследък никой не ме е ядосвал и негативизма, който човек трябва да освобождава за единица време си се трупа и в един момент иска да избие на някъде. Гледам да не си го изкарвам на никой, все пак никой не го е заслужил. Но, oh my, ако някой си го заслужи. Понякога ми се задават въпроси от типа „Защо не (направиш, отидеш..) ?“ Или пък защо съм го направил? В общи линии отговарям с „Щото мога?“ със същия въпросителен поглед, с който ми е зададен въпросът. Или с тотално безразличие към ситуацията, въпроса и този, който го е отправил към мен.

Новата ми работа е яка – кефя се, че всеки ден се прави нещо различно. Всичко е тотално ново за мен – екипа, средата, самата работа. Колегите ми са готини, не виждам да има малоумници за момента, макар, че вероятно е и трудно да попаднат такива там, ситото на влизане е сериозно. Ходихме преди 2 седмици да разпуснем в петък вечер – пихме по бира, играхме джаги, говорихме си глупости. Яки са, не са сухари, изглеждат земни. Поне на първо четене, има още какво да се види, тепърва тръгваме по пътечката, над която стои надпис „знаем си номерата“.

До момента не съм лъган от жена, предаван и прочие…да – ставали са глупости, но нищо, което да ме събори. И поради тази причина понякога си мисля, че ако това стане, няма да знам какво да направя. Не, нямам предвид, че ще се държа като олигофрен с IQ колкото стайна температура и ще падна на колене да се моля. Имам предвид, че не знам дали ще ми щукне да ѝ кажа 2-3 изречения, с онази безразлична физиономия, която ми е патент, след които знам прекрасно, че остава горчив вкус в устата, настава объркване и превръщам мозъка ѝ в лепкава каша. Или просто да я игнорирам, сякаш нищо не се е случило и да продължа. Вероятно ще се изкуша да напиша в някоя социалка нещо, от което може би ще ѝ стане кофти. Едно от нещата, които никога не бих направил е да ѝ посегна. Другото – да я обидя. Не бих я нарекъл курва, не бих я нарекъл по всякакъв подобен начин, защото така ще обидя себе си – доверил съм ѝ се, уважавал съм я, зачитал съм мнението ѝ.

Не съм отмъстителен, за това със сигурност няма да си легна с приятелката ѝ, която ми хвърля белтъци от миналото лято. Няма и да набия малкия ѝ брат, защото сестра му няма акъл – изборът си е неин, няма да говоря на приятелите ѝ каква издънка е, нито ще намеря новия ѝ приятел, за да го храня, да му говоря, да го заплашвам и прочие. Тя сама ще си го е причинила. Всъщност, ако наистина се е издънила много брутално, може би ще направя така, че той да разбере какво е направила само, за да има едно наум какво вече е правила и просто да си знае какво да очаква. Ей така – от мъжка солидарност. А може и въобще да не се бъркам.

Много мразя да бъда подценявам само, защото съм на 24 години. Ти като беше на 24 какво постигна, та съдиш мен и ме подценяваш за това, което правя, това, което съм и начинът, по който мисля? Аре баста! Такива неща адски много ме вбесяват. Да се правят генерални заключения от хора, които едва ме познават. Хората, които ме познават от 5+ години често ме смятат за загадка, а някой, който ме е видял за пръв път преди няколко месеца-година си мисли, че ме познава? Спокойно, има още доста вода да изтече, докато одраскаш дори повърхността. Да, има хора, които ме усещат, хора, с които сме една порода и се разбираме с поглед, а се познаваме от няколко месеца, но … реално в момента се сещам за един единствен такъв човек, всъщност. Имай ми повече доверие и забрави на колко години съм, защото това няма значение за човека, който съм.

Също така се дразня, когато оставам неразбран. Причината за това отчасти е и в мен самия, защото мислите ми са адски хаотични, но аз си ги разбирам. Проблемът идва от това, че така сбъркани излизат и от устата ми. Тъпо, но факт. Реално това е проблем само за жените, защото каквото и както и да го кажеш, винаги ще го разберат по онзи крив, шантав начин, който ги обижда. Е, не е това, което исках да кажа, онова другото е, което не те обижда, а ти дава смислен отговор на въпроса. Хайде сега ще те помоля да впрегнеш цялото си същество и да спреш да мислиш като жена и да започнеш да мислиш като нормално човешко същество.

Безразличие. Това го мога в толкова големи дози, че ако предозирам, претръпвам и забравям какво е да чувстваш. Не само към някого, но и въобще. Стигнах до извода, че мога до известна степен да контролирам дали да продължа да чувствам и усещам хората около мен или просто да се самонавия, че са ми безразлични и много скоро те ми стават именно такива. В реална ситуация съм го и правил в недалечното минало. Ситуацията в момента е такава, че предпочитам да продължа да чувствам и усещам, защото това ме спасява от онова състояние, в което за прекалено малко, клонящо към нищо, ми пукаше. Усещаше се тъмно, понякога малко самотно, нямаше вятър, а само слънце – беше лято. Беше ме обзела такава неебателност, че чак се чудех това възможно ли е. Сякаш бях на някви тежки наркотици. Е, точно там не искам да се връщам. Огромното ми търпение и желанието ми това да се получи, ме карат да стоя далеч от това безразличие.

Control freak съм. Може да е хаос, стига да е моят хаос. Понякога се чувствам като кукловод – дърпам конците в тази или онази ситуация без героите в приказката да се усещат, като бавно ги тласкам към онова, което аз самия искам. Тук се сещам за една реплика на същия онзи човек, за който споменах 10 реда по-горе – „Спокойствието не е особено продуктивно.“. Ако прочете – ще се познае.

Своенравен съм. Ще направя това, което искаш само, ако и аз поискам. Като котките. Ако не харесваш котки – твой проблем. Само да не настъпиш котката по опашката, защото има гадния навик да претърпява метаморфоза по никое време и да се превръща във вълк, който ще ти откъсне главата и  от безразличие след това дори няма да се изгаври с безжизненото ти тяло.

Oh, Lord, май никога не съм писал толкова много тук. Вероятно на никой няма да му се и чете толкова много. Е, аз съм го написал за себе си, не за теб, теб, теб или теб. Защо ли? ‘Щото мога.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s