Надолу 

Вятърът бръснеше, мачкаше и сякаш се врязваше в костите ми. Бях достатъчно неблагоразумен да тръгна нагоре с тениска и някакъв полар – като типичен загубеняк, който си търси смъртта. Е, понякога наистина ми липсва здрав разум и сякаш забравям, че всичките ми воля и търпение не могат да се мерят със силата на природата, особено високо в планината. 

Камъните бяха хлъзгави, а трябваше да сляза бързо преди да съм си докарал пневмония. Усещах тялото си изтръпнало, смешните маратонки, с които лея пот в залата, са просто за зала. Май и тук трябваше да слушам повече, вместо сега да се чудя как по-меко да падна и коя кост да жертвам търкаляйки се надолу. 

Беше величествено. Мъглата се лееше от безкраен казан, сякаш извираше отвсякъде, прокрадваше се иззад дърветата и ме заобикаляше. Беше възприела формата на демон, който сякаш се приближава бавно и иска да ме задуши и заличи веднъж завинаги от този свят. 

Нямах никакво намерение да се предавам. Не и толкова лесно. Напредвах бавно, премислях кой крак пред кой да сложа, къде да отскоча и къде крачката колко голяма да е. По пътеката имаше маркери, които ми показваха, че се движа в правилната посока. Приличаха на жалони, но боядисани в жълто и черно. Спомних си за всички предавания по Discovery за загубени хора в планините, които съм гледал и за части от секундата в мен се прокрадна нотка на съмнение дали наистина се движа към хижата. Отвсякъде долиташе воят на вятъра, който бавно и методично събаряше последните капки сутрешен дъжд от игличките на околните дървета. 

Спускането продължи още известно време, като понякога се обръщах назад, както когато сме минали през кофти момент от живота си, преодолели сме го, но имаме още много път да извървим, докато го оставим напълно в миналото. Още няколко стотин метра и видях познат просек, през който бяхме минали по време на изкачването. Скоро и спокойно лежащата хижа се откри пред мен,а аз учудващо бях цял. 

No title? 

Стоя на терасата и се замислям, че всеки път става точно така – лирическият герой минава през реки и морета, през 9 планини, та чак в 10-та и накрая едва там намира смъртта си. Изтощен, агонизиращ.  

Наистина всеки път се случва точно така. Минава се през безброй препятствия по пътя към нечие сърце и живот, безброй откази и несигурности, няколко „Ама аз не съм те карала.“, малко от „Ще е прекрасно!“ и много от „Не мога повече.“ – все неща, които всеки очаква да чуе, но тайно се надява да не се случи този път. И все пак се случва. 

Всичко това ме уморява. Кара ме да се замислям, че е тотално безсмислено дори да се опитвам. Направих всичко, което можах, бях там, когато не трябваше. А може би не трябваше да правя всичко това. Може би трябваше да съм темртут и задник и да улесня всичко. 

Какво искаше да направиш? Какво искаше да постигнеш? За какво толкова не ти стискаше и те беше страх? И сега, когато вече няма смисъл от този страх, съжаляваш ли, че тогава нямаше малко повече смелост? 

Може би наистина щях да ни напиша. Но някои истории е по-добре да останат неразказани спомени. За момента нямам по-добра идея.