No title? 

Стоя на терасата и се замислям, че всеки път става точно така – лирическият герой минава през реки и морета, през 9 планини, та чак в 10-та и накрая едва там намира смъртта си. Изтощен, агонизиращ.  

Наистина всеки път се случва точно така. Минава се през безброй препятствия по пътя към нечие сърце и живот, безброй откази и несигурности, няколко „Ама аз не съм те карала.“, малко от „Ще е прекрасно!“ и много от „Не мога повече.“ – все неща, които всеки очаква да чуе, но тайно се надява да не се случи този път. И все пак се случва. 

Всичко това ме уморява. Кара ме да се замислям, че е тотално безсмислено дори да се опитвам. Направих всичко, което можах, бях там, когато не трябваше. А може би не трябваше да правя всичко това. Може би трябваше да съм темртут и задник и да улесня всичко. 

Какво искаше да направиш? Какво искаше да постигнеш? За какво толкова не ти стискаше и те беше страх? И сега, когато вече няма смисъл от този страх, съжаляваш ли, че тогава нямаше малко повече смелост? 

Може би наистина щях да ни напиша. Но някои истории е по-добре да останат неразказани спомени. За момента нямам по-добра идея. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s