No title? 

Стоя на терасата и се замислям, че всеки път става точно така – лирическият герой минава през реки и морета, през 9 планини, та чак в 10-та и накрая едва там намира смъртта си. Изтощен, агонизиращ.  

Наистина всеки път се случва точно така. Минава се през безброй препятствия по пътя към нечие сърце и живот, безброй откази и несигурности, няколко „Ама аз не съм те карала.“, малко от „Ще е прекрасно!“ и много от „Не мога повече.“ – все неща, които всеки очаква да чуе, но тайно се надява да не се случи този път. И все пак се случва. 

Всичко това ме уморява. Кара ме да се замислям, че е тотално безсмислено дори да се опитвам. Направих всичко, което можах, бях там, когато не трябваше. А може би не трябваше да правя всичко това. Може би трябваше да съм темртут и задник и да улесня всичко. 

Какво искаше да направиш? Какво искаше да постигнеш? За какво толкова не ти стискаше и те беше страх? И сега, когато вече няма смисъл от този страх, съжаляваш ли, че тогава нямаше малко повече смелост? 

Може би наистина щях да ни напиша. Но някои истории е по-добре да останат неразказани спомени. За момента нямам по-добра идея. 

Overachieving the unachievable

Стоя на дивана вкъщи, изгладил всички ризи в гардероба си от скука и нужда да се фокусирам над нещо за малко, опитвам да изключа всичко останало и да помисля над последните няколко седмици.

От тук нататък наистина мога да правя всичко. Последният ми изпит е история, записан е дипломен семестър и съм на няколко минути от финала на тази щуротия, както наричам моята магистратура. Инженерна специалност, която…може би никога няма да използвам практически. Помогна ми доста да се развия като личност и най-вече да бъда адски упорито копеле, което просто не се отказва от целта си, независимо колко невъзможна изглежда в очите на всички останали. Напоследък ми стана навик да оставям в миналото хора, които просто нямат куража да грабнат дадена възможност, да се насладят максимално на чувство или усещане, да постигнат цел. Имам новина за вас – просто не го искате достатъчно силно. Независимо дали е човек, независимо дали е нова работа, нов живот – няма значение. Можете да сипете оправдания от тук до TRAPPIST-1, но това няма да промени факта, че просто не го искате достатъчно силно и нямате куража да го постигнете. Не сте достатъчно безразсъдни, че да извоювате това, което искате.И понеже обожавам да провокирам – PROVE ME WRONG.

Розето в чашата, чедъра и синьото сирене на дъската до мен някак ме накараха да се замисля дали ще мога да преглътна залъка „чужбината“ така, както преглъщам тях – ще е сложно. Но е нещо, за което отдавна говоря и отдавна искам. Нуждата от спокойствие и чисто, уредено място, на което да живея става твърде силно напоследък. И това няма да е лесно, както всичко, с което някога съм се захващал. Но съм си наумил, че ще успея с това, както успях с всичко останало, с което съм се захващал. Намира се и някой и друг провал, естествено, но обикновено това ми действа като мотиватор. За момента съм на етап идея – набелязани 3 града с проучени доста неща около тях, притеглени внимателно възможности и невъзможности. Ясно е, че ще го направя сам, не съм и очаквал да имам някой до себе си в подобно начинание. Обикновено в края на краищата винаги се стига до момента, в който правя нещото сам. Някак съм свикнал с това, но пък и това ми помогна да порасна една идея по-бързо, за добро или зло. Може би заради това нищо не успява да ме задържи тук, в тази държава.

Съществуваше шанс да забързам този процес с кандидатстване по позиции и прочие, но изглежда няма заради кого да правя подобно нещо. Има още няколко неща, които искам да изчакам да се случат, да отстраня няколко проблема, 2-3 важни събития в семейството и вероятно ще остане за втората половина на годината. Нямам причина да ръшвам и пушвам.

Eyes on the prize.

Промяна?

Зная, че живеем в доста скапано време – всеки гледа да те пусне по пързалката, за да спечели дребно преимущество пред теб. Водят се войни, престъпност, самоизбиваме се с фантастична скорост. Не съм запознат със световната история в детайли, но от време на време ми попада по някоя статистика как периодът, в който живеем е този с най-дълго затишие и липса на войни. Като погледнете реалността, обаче, някак не изглежда така, нали? Особено страните от Близкия изток, за които редовно слушаме, че някой град е под обсада, превзет, унищожен, подложен на бомбардировки или от сорта.

Всичко това някак ни озлоби. Всичко това, заедно с издигането на популярността в обществото, парите и славата на пиедестал, ни озлоби. До едни адски притеснителни нива. Някакъв смахнат дядка с власт в ръцете наскоро спря поданиците на няколко държави от влизане в страната „му“. Защото били заплаха. Расизъм, обиди. Звучи ми сякаш тотално сме се побъркали. Целият ни вид е в някаква масова истерия. И в нашата мила татковина далеч не е по-различно. Дори бих казал, че положението е доста, доста зле. И някак…трудно виждам как би могло да се оправи.

За последните седмици на няколко пъти ми споменаха, че е грешно да приемам по презумпция, че генерално всеки ми мисли злото от самото начало. В действителност, обръщайки се назад, доверието ми наистина е станало доста негостоприемно през последните години. Станал съм доста добър в това да поставям неприятните индивиди наоколо на място, но правейки го не с добро, а с лошо. Някак свикнах да очаквам ножа в гърба, злобата и лъжите, вместо добрите намерения. Заради това и вълкът е двулик. Трябва да се постарая да променя това в себе си.

Защото вече веднъж сгреших.

Двайсешеснайсе

Гледам на всички ви е била кисела тая година. И за мен не бе от най-розовите. Но. Срещнах доста хора, от които научих по нещо. От някои повече, от някои – по-малко. От някои ще продължа да се уча и през двайсесеемнайсе, други вероятно повече няма да срещна. Или поне не скоро. Но не би имало и значение, защото сами са взели това решение, или с не/удоволствие съм им помогнал да го направят. 

Всъщност научих много за света и още повече за себе си. И смятам да го използвам. Много неща можеха да се развият по друг начин – да се случат така, а не иначе. Но ако нямаше нещо, което да ме дразни, за какво щях да пиша сега? 

Да, доста важни и значими хора си отидоха от тоя свят през тази година. Всички до един родени, развили се и забелязани много преди моето време, с дребни изключения. Но погледнете го така – колко ли важни  и значими хора са се родили през тази година? Колко ли от тия,  сега бебета, след 20 години здрави и големи хора, ще съумеят да променят хода на нечия история? Може би дори на вашата собствена? Значителна част, е отговорът. 

Единственото, за което съжалявам, са войните, гладът, омразата и всичко онова, което ни дели на бели, черни и червени, на либертарианци, десни и комунисти, на християни, мюсюлмани и бедуини, на зелени и сиви човечета и каквото още се сетите, бродещо по тая Земя. Единственото делене, което трябва да бъде от значение, е клетъчното. Всичко останало е булшит. 

Пийс

Храна за размисъл 

Всички сме много силни, много независими и…сами. Унищожаваме планетата, която обитаваме с невъобразима скорост, тънем в мръсотия, войни, глад, жажда и смърт. И дори никой не знае защо. А, да, сетих се – за пари. 

Имаше период, в който си мислех, че вероятно в един момент ще се отчая до толкова от човечеството, че просто ще отида да живея на някой безлюден остров, докато не умра от старост или просто природата не ме убие по собствена воля. Напоследък обаче, все повече се замислям как изолацията не би имала смисъл. Вероятно бих се побъркал, ако остана сам на някой остров и бих умрял от собствената си глупост, вместо да се случи по естествен път. Намирам го за иронично, защото в момента същото се случва с целия ни вид – мислим, че сме сами, самоубиваме се на дневна база и това ще продължи,  докато нещо в нас самите не се промени. Или не изчезнем като вид. 

Всичко това тръгва от нашите собствени елементарни страхове – да не би да сгрешим, да се провалим, да се нараним физически или от любов. Или подобна глупост. Избираме да живеем в собствената си черупка, вместо да излезем, да положим малко усилия и да променим нещо. Да, понякога може би ще изглежда като загубена кауза, но ако просто скочим и го направим, със сигурност можем да се изненадаме от резултатите. За мен това винаги е работело и винаги съм се старал да не пропускам възможност за нещо, заради глупав страх. 

Хайде, поне веднъж не сте ли си казвали „Мамка му, ще го направя, пък каквото ще да  става!“? Ако не сте, не бих казал, че сте живели въобще. 

И един съвет – на човека до себе си казвайте „любя те“, вместо „обичам те“, защото в днешно време обичаме всичко от айфона до колата си, но не любим нищо и никого. 

Изгрев

Едва втората седмица на септември е, а сякаш вали от началото на август. От цели 11 дни не е спирал да се сипе, всичко е подгизнало. Ако автомобилите по улиците имаха души, джобовете на посивелите им роби щяха да са пълни с вода, мъка и ръжда. Обявиха бедствено положение преди седмица, реката извън града е започнала да излиза от коритото си и от „Гражданска защита“ се опасяват, че ще разруши дигите и ще ни залее. Стискам палци да не успее. Не си ходила на работа откакто започнаха патрулите за вечерния час, вече двама души се удавиха. Смелчаци или глупци – никой не знае. 

Тъй като храната ни свърши, ми се наложи да отида до близкия патрул и да ги помоля да ме пуснат да отида до центъра на града, за да намеря работещ магазин. Къщата ни е в покрайнините на това забравено от Космоса място. Качих се в джипа, долазих до патрула и се опитах да говоря с тях. След като осъзнаха, че наистина сме останали без храна вкъщи, ме пуснаха. Обещах да взема нещичко и за тях, горките, изглеждаха ужасно. Явно има недостиг на хора и  тези двамата висят тук от поне 3 дни. След около час шофиране, стигнах до центъра, където канализацията все още работеше на места и асфалтът беше под само 20см вода. Взех колкото можах разнообразни консерви, любимия ти шоколад и бутилка от онова френско вино, чието име не помним, познаваме го само по етикета, но никога не ни стига. 

След още час и половина долазих до вкъщи. Пътьом оставих малко храна на патрула – те така се зарадваха, че почти ме взеха за събеседник. Успях да се измъкна след само 3-4 минути полицейски истории от едно време, махнахме си за довиждане и отминах. Когато се прибрах те намерих на дивана – четеше Ремарк, а две годишният ни маламут лежеше пред камината. Прекрасна сиво-бяла козина, кръстих я Кис, защото като беше малка, я целуваше повече отколкото целуваше мен. Като ме чу да влизам, тя се изстреля сякаш не ме беше виждала цяла вечност. 

Понякога на шега ти казвам, че тя ме обича повече от теб, ти се усмихваш дяволито, тръпчинките ти изпъкват и очите ти проблясват характерно. Обожавам това изражение. Влюбих се в тези очи и начина, по който се изненадваш – сбръчкваш нос, очите ти се разширяват и след това се усмихваш широко. Усмивка, която за мен е безценна. 

Затвори книгата си, обу пантофите и грациозно закрачи след Кис. Свалих дъждобрана, палтото, подадох ти покупките и получих целувка за награда. След като закачих всичко по закачалката и се подсуших, дойдох да ти помогна да разопаковаме и приберем напазаруваното. Вероятно щеше да ни стигне за поне още седмица, за което време се надявам целият този ужас да е приключил и да можем да се върнем към нормалния си начин на живот.

А до тогава, можехме да се възползваме от всичкото това време, прекарвайки го един с друг. Дните минаваха в готвене, книги, прегръдки, целувки, страстен секс, шеги и закачки. Разказвах ти всичко, което знам за Космоса, направих от палачинки модел на вълна Цунами, който докато унищожавахме с обилно количество шоколад, се смяхме докато не подгизнаха ръкавите на дрехите ни от бърсане на сълзи. Ти ми разказваше за детството си в Украйна, а аз не спирах да се шегувам, че си луда рускиня. Това до толкова те дразнеше, че се хвърляше на врата ми, преминавахме в боричкане и накрая се озовавахме на пода, а Кис ни гледаше от вратата и сякаш не ѝ се вярваше, че всъщност ние сме възрастните в тази къща.

Беше вечерта на 14-я ден. След като вечеряхме, отворих бутилката вино, която бях купил преди няколко дни и налях в две чаши. Пуснахме си тиха музика и седнахме на дивана пред камината. Вероятно скоро щяхме да заспим, но не ни интересуваше. Остави чашата си на масичката отстрани и положи глава в скута ми. Един кичур коса се беше разлял по лицето ти, с нос го побутнах настрани и ти залепих няколко целувки по бузите и носа. Не можех да спра да галя лицето ти. Ти си удивителна. Наведох се отново и целунах устните ти, а ти се завъртя леко настрани, сгуши се и поиска да ти разкажа някоя история. Разказах ти как преди месец, докато беше на командировка, с Кис отидохме в близката гора и нелепо се загубихме, защото изпуснах компаса по път, лутахме се няколко часа и накрая все пак успяхме да излезем до някакъв широк път, където се качихме на стоп при един мъж и все пак успяхме да се приберем преди мръкване. Гледайки те как заспиваш, усетих как и моите клепачи се затварят. Преместих се до теб, пъхнах лявата си ръка под главата ти, с дясната те обгърнах и оплетохме пръсти един в друг. Усещах как дишаш равномерно, сърцето ми сякаш започна да бие с ритъма на твоето, дишането ми се успокои и скоро заспахме. 

По някое време се разсъних леко и усетих, че всъщност сме останали да спим на дивана, вместо да се преместим в спалнята. Изглежда съм сънувал, че те нося към леглото, завивам те и те прегръщам отново. Целунах рамото ти, завих те и те притиснах до себе си. Нямах друг избор, освен да заспя отново. Нямах и нужда от друго в този момент. Толкова си красива. Косата ти е разпиляна по гърдите ми, дишаш равномерно, като те целуна по носа и го сбръчкваш насън, сякаш сънуваш, че нещо те гъделичка. Нещото е наболата ми брада. Получаваш още няколко леки целувки и скоро се унасям отново. Докато заспивах си спомних, че имаше нещо странно в обстановката наоколо. 

Събудих се преди теб, а навън грееше слънце. Реших, че си въобразявам, но скоро мозъкът ми се разбуди съвсем и осъзнах, че не чувам тропота на дъжда по прозорците на тавана. Докато бушуваха разни мисли из главата ми, ти се събуди. Беше се схванала, диванът не е удобен за спане. Станахме, взехме си продължителен душ и се облякохме, за да отидем на разходка. Бяхме свикнали да виждаме небето мрачно, а околността сива и сега сякаш се намирахме в съвсем друг свят. Сякаш беше започнало ново начало. Къщата ни е нависоко и не пострада от наводнението, но не успяхме да се разтъпчем по-далеч от двора ни. Все пак свежият въздух и слънчевите лъчи бяха адски ободряващи. 

Ново начало.

Сюрреалистично 

Период от време, в който всичко е някак фантастично. Място, човек, невъзможно съотношение на красиво и смислено. После всичко изчезва, сякаш никога не е съществувало. 

Но, замисляш се, ако беше продължило още съвсем малко, вероятно никога нямаше да поискаш да се върнеш от там. Дали щеше да е за добро или не – прекрасно знаеш. Но изненадата от развоя на събитията няма как да бъде прикрита. И все пак се радваш, че се случи – далечен спомен, че си жив и не си се превърнал в същество, което просто диша, храни се и спи. Значи все пак има надежда и не всичко е загубено. 
Сега ще мине известно време, докато отново всичко се върне там, от където започна. Но вече знаеш, че не си загубил способността си да се изненадваш приятно. 

Буря

Гора. Тъмно е от 2 часа, излиза вятър, който постепенно се засилва и пилее все по-усилено посипалите се по земята листа. Веранда. Застанал съм зад теб, прегърнал съм те, чуваш дишането ми леко да ехти в дясното ти ухо. Проблясва светкавица. Наближава буря.

Температурата пада с няколко градуса, усещам как кожата ти настръхва. Проблясва нова светкавица, броя до 9 – бурята е на около 3 км от нас. Прегръдката ми около теб се затяга. Първите едри капки дъжд ехтят по листата – бурята ще бъде силна. Вятърът свири своята разрушителна песен, стрелкайки се на пориви измежду дебелите дънери на величествената гора, която ни заобикаля от всички страни.

Докато си шепнем тихо, постепенно дъждът се засилва и звукът от разбиващите се неумолимо капки дъжд започва да заглушава пукотът на камината зад нас. След секунди вече не я чуваме, присъствието ѝ усещам само с гърбът си. Под верандата е сухо, сгушена си в мен. На по-сигурно място от моята прегръдка не можеш да бъдеш.

Не след дълго бляскащите светкавици биват мигом последвани от ехтящ гърмеж, сякаш някой древен бог се е развилнял. Бурята е в своя пик. Обръщаш се към мен, докосваш устните ми със своите.

Изведнъж всичко заглъхва и спирам да чувам разразяващата се край нас буря. Мога да чуя само и единствено как учестено бие сърцето ти и да усетя ръцете ти по себе си.

 

 

 

Модерно е…

На никой не му пука, че отдавна не бях писал, та…

Забелязвам, че напоследък е доста модерно всички да пишат и говорят тук и там колко трудни за обичане са, колко отворени са, колко тежки, твърди, здрави и корави са и как няма кой и какво да ги засегне.Страхотно е да се мислите за недосегаеми, за нещо повече от някой друг.

 

Имам изненада за вас.

 

Заблудили сте се. Вие сте нищо.

Никой не го интересува за колко точно недостижими се мислите, защото винаги ще има някой по-по-най от вас. В момента, в който сте се помислили за незаменими, ще бъдете заменени. В момента, в който си почешете егото по нечии адрес, ще се появи някой малко по-печен от вас, който ще ви бръкне с 2 пръста в гърлото, но преди това ще е хванал собственото ви хвърчащо в небесата его и ще го натъпче толкова здраво в гърлото ви, че сълзите никак няма да са от радост. Бъдете малко по-реални. Никой не е вечен, никой не е уникален. Разграничете се от това да бъдете поредната лъскава опаковка с наперено поведение, защото ще си намерите майстора, сигурен съм. И тогава ще ревете.

Не сте трудни за обичане. Просто е дошъл някой, който се е помислил за велик, позволили сте му да ви откъсне крилата и ви е превърнал в свое собствено копие. Изтърпели сте малко, или малко повече болка и сега се мислите за велики. Не го правете, няма смисъл. Грешките ви си имат последствия и доста често тези последствия не са само за вас.

Запомнете, че рано или късно ще се появи някой, на когото въобще няма да му пука как ще се почувствате като се подиграе с вас и ще го направи по толкова виртуозен начин, че няма да искате да излезете от вкъщи. Ще се обезводните от рев, ще си изпочупите апартамента, ще се изпокарате с всички близки, защото „Казах ти!“. И това не е най-гадната част. Всеки следващ път, когато друг човек се появи в живота ви, ще си спомняте за онзи боклук, който преди половин година ви е накарал да се чувствате толкова зле и ще постъпите точно, както той е постъпил с вас. От страх, срам, глупост, кой знае. След което този нов човек в живота ви ще се почувства също толкова зле, както и вие самите преди половин година. И докато се усетите, това се е превърнало във верижна реакция.

По принцип съм миролюбив и спокоен човек, но понякога ми писва и започвам да стрелям. Имал съм такива хора в живота си. Съжалявам, че съм им отделил време, за да им кажа „здравей“, дори. Но урокът си е урок.

Помирете се със себе си, няма нужда заради минали грешки бъдещето ви да страда.

2015=2016?

Настана онова любимо за много хора време от годината, когато всеки анализира постъпките си от изминалата година – какво е трябвало да направи, но не е, как ще спре да пуши/пие, как най-после ще спре да си дава парите за глупости и прочие. Любимата ми хорска самозаблуда.

10464224_10208460895223234_5616712381811940285_n

Познахте ли се? Щото аз – не.

Вместо да хабите енергия в мисли какво е можело да направите по-добре за себе си, се замислете какво можете да направите през следващата година, за да направите живота на хората около себе си по-лесен. Мъничко да промените себе си в посока на това да не се държите като задници, да бъдете по-толерантни, да казвате „благодаря“ и „моля“, вместо да мълчите с овчи поглед. Ако случайно съумеете да разберете смисъла на тези дребни неща, накарате още 2-3 човечета около вас да се замислят над това, а те още 2-3 човечета и така…докато тая планета стане малко по-годна за живеене.

Всъщност, това е малко и крайно недостатъчно за гореописаната цел, но е доста добро начало. А и можете да продължите с ниво 2 на „Как да не бъда задник“ издадена в 9000 тома, като спрете да си изхвърляте боклуците по улиците и по-често да използвате мозъците си по предназначение. Имам предвид да мислите, преди да действате. Да, трудно е, знам. Но е нужно. Нужно, защото някой ден ще се окажете заобиколени от задници и мамка му, това няма да е приятно нито за носа, нито за очите ви.

Или пък този ден вече е дошъл?