Разходка

Залцбург. Сряда. Мрачно е, но не вали. Хладно е, но не е студено. Черен Ducati Monster 821. Обличам се, обувам ботушите и слагам матираната каска. Из града има ограничение, за това се движа спокойно. Улиците са сухи и почти пусти, което изглежда е нормално за делничен ден за град в Австрия, който се намира в подножието на австрийските Алпи. Има съвсем лек вятър. Искам просто да се отпусна и да си подредя мислите.

Нужни са ми около 15 минути да изляза от града и да се кача на магистралата, където ограничението е 130 км/ч. Не бързам за никъде, навсякъде има камери, за това не мога да си позволя своеволието да вдигна повече от тази допустима скорост. Скоро достигам до пункта, на който се плаща таксата за националния парк Hohe Tauern. Давам на любезната дама зад гишето исканата сума, взимам си билета и поемам нагоре. Пътят е изключително стръмен, най-високият връх, който се намира на територията на националния парк е 3798m.

Докато карам по завоите, съм съсредоточен максимално върху това да остана жив. Едно погрешно движение, несъобразена скорост или дори леко недозавиване могат да ме пратят в бездната отстрани на пътя, където е по-вероятно да намерят димящия ми мотор, отколкото мен самия. По пътят нагоре има няколко места, на които мога да се отклоня и да си взема глътка въздух, да пия вода и да обърна внимание на величието, което ме заобикаля.

Забелязват се птици. Забелязват се широколистните дървета в подножието на планината, които леко започват да биват измествани от иглолистни с изкачването на погледа ми нагоре, докато накрая не достигнем до тайгата. От най-високата точка, която е достъпна с каквото и да е возило, се забелязват озъбени ледници. Когато е топло през лятото, разтопената вода от ледниците се спуска бавно, изглежда сякаш с неестествена плътност и слизайки все по-надолу, се стопля все повече и заприличва на тази в шишето ми. Качвам се обратно на мотора и поемам още нагоре. С мен в индианска нишка има още няколко мотоциклета, коли, забелязват се дори колоездачи. Всеки един от нас е с определена цел в главата. Моята е почивка. Но този зад мен може би бърза, за да се види с приятелите си, които са горе. А богатите и знатни люде карат скъпи кабриолети нагоре-надолу. Някои от тях са работили цял живот и сега се наслаждават на плодовете от труда си, докато за други това са дарове, които са наследили. На всяка отбивка има наспирали хора с коли, мотоциклети и велосипеди, които се любуват на гледката, снимат се, смеят се и изглеждат щастливи. Поне в момента.

Усещам, че се изкачвам много нагоре. Приятното в това изкачване е, че не мога да мисля за нищо друго, освен за пътя. И именно това ме кара да се чувствам жив. Всички проблеми на ежедневието, дребни глупости в работата и малките гадости на живота сякаш избледняват. Забравям за всичко това и умът ми влага цялата си енергия преценявайки условията, за да запази тялото ми цяло и главата ми на мястото си. Обожавам мрачното време. Може би до някъде олицетворява настроението ми в момента, а може би просто е предвестник на дъжд, който ще измие всичко лошо и ще положи ново начало. Или поне за мен значи това. Всъщност няма значение, защото успява да ми помогне да се откъсна от нещата, които са ми натежали и реално успявам да избягам от самия себе си.

За около час успях да се изкача до горе с 2 спирания и да сляза. Реших да продължа из малките градове по пътя. Пътят не е много широк, но е достатъчен. Има завои отново, но далеч не са толкова остри и пътуването е доста по-приятно. Успявам да се отпусна и да забравя за всичките глупости, които са ми на главата. Явно за мен това е начинът – разходка под каквато и да е форма. Сам или сред хора, но отново сам. Просто начин умът ми да си почине, да се ‘рестартира’ и да може да започне да функционира нормално отново.

Sometimes I need my own company.

Какво ви става, бе?

Напоследък забелязвам как захапвате някаква малоумна, в повечето случаи, тема и я дъвчете като твърд хуй (без извинение) в продължение на дни, а понякога и седмици. И това се повтаря от известно време насам. Измежду темите, които дъвчете тук-там се появява някой да каже как медиите ни отклоняват вниманието от реални проблеми с глупости. Всъщност обаче, този някой, който случайно е надигнал глава, още не си е измил обувките от лайната, в които е нагазил по време на предишната полемика подадена му за воле от някоя медия, а малко по-късно влиза успешно и в новия модерен тренд.

Какво ви става, бе?

В последните дни е супер модерно да се говори за статуята на Цар Самуил. Ок, разбрахме още след първите 5 туита, 10 поста във Фейсбук и шернатите 20 тъпотии от най-различни медии в двете социалки. В следващия момент се оказва, че щели да правят комисия, за да решат дали очите на паметника трябва да светят. И всичко започва отначало. Дори не си направих труда да отворя снимка на тая статуя, за да видя за какво иде реч. Толкова ли си нямате проблеми вкъщи, в офиса, в семейството, в държавата, та се занимавате с някаква статуя? Защо не си гледате децата какви ги вършат по цял ден, защо не запишете някой курс по френски/немски/испански/хинди или каквото има на промоция в Грабо? Не разбирам защо отделяте толкова много внимание на тотални глупости, вместо да се концентрирате върху наистина значимите неща.

В следващия момент чета за ученичка, която набила учителя си. Някаква малолетна мърла набила учителя си. И после влязла с нож в училище. Какво следва? Репортаж как ученик в 10-ти клас е влязъл с Берета-та на баща си в училище, застрелял е 4-ма съученици и учителя по Физкултура, защото са му се подигравали, че не може да скочи 1,30м ? А баща му дори не е забелязал липсата на личното си оръжие, или пък дори е насърчавал синчето си, обяснявайки му колко велик е бил храбрият войник през голямата зима на 1963-та, когато той е бил в поделението в Чирпан.

Вместо да си гледате семействата и децата, да сготвите нещо за вечеря, да си изчистите апартамента, защото е кочина, или да направите нещо смислено с живота си като цяло, вие дрънкате глупости из социалките, правите се на остроумни и велики. Чудесни сте. Нямам предвид да се заровите в кочинката си и да си чоплите само в нея, без да вдигате глава, но поне мислете преди да правите нещо, да шернете поредната тъпотия във Фейсбук и най-вече преди да говорите. Ясно е, че тези кухи кратуни в парламента не стават, но вместо да лалате по цял ден наляво и надясно, впрегнете тая енергия и им вземете хляба. Нали много ги разбирате? Хайде, вие сте. Или не…чакай…сега имам работа, трябва да взема детето от детска градина, опа, чакай, че Гошо е шернал нов клип. И така цял живот.

Някои до такава степен се вживяват в образа на революционери и активисти, че започват и да проповядват наляво и надясно по социалките. Днес, например, намерих дебитна карта, писах в Туитър и Фейсбук, от където всъщност ме подучиха хората, че ще е редно да я върна в клона на банката. Така и направих, не съм търсил признание, нито уважение, нито нищо. В следващия момент се появиха двама бастуни, които започнаха да ми обясняват как съм бил влязъл в ролята на ‘активен гражданин’ и да иронизират. Аз защо ли си мисля, че не е задължително да си активен гражданин, за да имаш възпитание? Защо вместо да правите забележка на някого, който се е опитал да помогне, не вземете да се огледате дали не ви се е разхлопала вратата на кухнята, например. Или, пък, да си наебете жените, щото мрънкят по цял ден и пръскат HCl? Ще свършите едно доста добро дело, ако го направите, да.

Аре баста сега.

От един активен гражданин.

Птиче

Слънцето точно беше залязло, някъде около 8:30 pm, беше топло, разхождахме се. Докато си говорехме, забелязах птиче, което направи плавен заход към земята и се търкулна на 3-4 метра пред нас, близо до входната врата на жилищна сграда. Приближихме се бавно, огледах го, чудех се дали е живо и забелязах, че леко поклаща глава. Внимателно го обхванах с ръка и го оставих в другата. Събираше се в ръката ми, толкова беше мъничко. Усещах в дланта си как бие сърцето му, направо препускаше. Направи ми впечатление, че не се съпротивляваше докато го вдигнах, а вече вървяхме и то все така не шаваше, усещах само сърцето му и как се повдигаше гърба му докато дишаше учестено.

Спътникът ми сипа няколко капки вода в ръката ми, завъртях го така, че да са буквално пред него – само да наведе глава и да отпие, но то не реагира по никакъв начин. Нямам идея какво беше – приличаше на врабче, въобще не разпознавам видовете. Беше с кафяви пера по крилата, които бяха по-дълги от тялото. Поставено в дланта ми се събираше от върха на пръстите ми до китката, човката беше кафеникава, всъщност цялото беше сиво-кафяво.

Видимо не изглеждаше като да е ранено, никъде нямаше кръв, когато го хванах в началото и го сложих в дясната си ръка, не усетих да има счупване в крилото, нито видимо имаше подобни белези.

Тръгнахме към метрото, а аз не спирах да го гледам и да се чудя какво да направя, за да му помогна. Страхувах се, че ако го занеса в клиника, дори да намеря работеща такава наблизо по това време (а в района нямам идея къде има такава), няма да ме вземат сериозно и ще ме изпъдят. Постепенно сърчицето му се успокои, сякаш, усещах само колко е топло тялото му, клепачите му бяха притворени. Държах го в ръката си, вървяхме напред, някои хора го виждаха и възкликваха по нещо, което въобще не чувах, въобще не бях там, и отминаваха.

Запръска дъжд. Сложих другата си ръка отгоре, за да не измокри крилата му. Стоеше все така неподвижно и не мърдаше, само леко поклащаше глава, очите му все още бяха почти затворени. Стигнахме до църквата Св. Неделя, където намерихме дърво с достатъчно много клони и листа, под която корона, близо до стъблото, го оставих.

Докато го оставях леко се размърда, надявам се да се свести и след бурята да полети отново.

Дъждът. Обожавам го, особено през този сезон. Слязох вагона в метрото, качих се по стълбите и докато вървях към изхода от подлеза чух ясно грохота на гръмотевица и звънливия звук от капките дъжд, разбиващи се в мраморните стълби. Знаех, че вали, защото докато бях в метрото, ми се обади сестра ми и ми каза, че точно си влиза вкъщи, защото е започнало да пръска.

Стигнах до изхода от подлеза – вече бях съвсем наясно, че валеше. Може би по-силно, отколкото осъзнавах. Бях с тениска, кецове, тънък панталон, прибран в кецовете и раницата с лаптопа и книгата на гърба. Излязох от подлеза и започнах да крача под дъжда към вкъщи. Разстоянието е близо километър, като време обикновено отнема около 10 минути, за да се прибера.

Първите капки не се усетиха почти, но вятърът ги караше да се забиват безмилостно и ме побиха леки тръпки от това. Всъщност не беше студено, просто вятъра го правеше да изглежда такова. Ако не носех всичко това със себе си, вероятно щях да остана още няколко минути, преди да се прибера вкъщи. Докато вървях по пътеката, забелязах на лампата от паркинга от другата ѝ страна колко силно всъщност вали. Вървях, тениската ми вече беше добре измокрена, панталоните ми – също. На пазара някакъв човек стоеше и се криеше под стрехата на един магазин, момче и момиче претичаха покрай мен и се скриха в супермаркета. В главата ми се прокрадна идеята да вляза и да си купя нещо за пиене, но ми прозвуча абсурдно, предвид колко мокър бях. А всъщност щеше да е доста забавно, ако го бях направил.

Продължих да вървя към вкъщи, точно пред нашия блок има светофар и кръстовище, които трябва да пресека. Спрях на светофара и чаках да светне зелено, чакаше и кола, която да продължи по пътя си. Чудя се дали са ми обърнали внимание – навън нямаше жива душа. Съвсем скоро бях вкъщи, доста измокрен, но спокоен.

Пълнолуние

Минава полунощ, безлюден плаж, 18 градуса, шумът на морето и лек бриз.

Стоиш на плажа, вълните се разбиват някъде в далечината в скали, по които би те дострашало да се разходиш сам по това време на денонощието. Нощта е спокойна, вятърът утихва, изведнъж става толкова тихо, че сякаш времето e спряло – чуваш морето, чуваш вълните, които се разливат по брега. Сядаш на пясъка, загребваш шепа пясък с дясната си ръка и гледаш как буквално изтича измежду пръстите ти. Сякаш е живот, време, нечия (твоята) съдба и битие. Замисляш се: „Какво правя тук? Защо съм тук? Всичко наред ли е с мен?“, но някак не успяваш да отговориш на всички тези въпроси.

Необичайно светло е, в периферното ти зрение има нещо, което внася дисбаланс в настоящата обстановка. Вдигаш глава, поглеждаш леко надясно и виждаш Луната. Нашият естествен спътник, който е виновен за вълните, които чуваш, за дължината на нощта, за вятъра, а според някои хора – и за безсънието им, когато тя е пълна. А днес е именно такава – пълнолуние. Леки тръпки минават по тялото ти, защото си спомняш за всички онези страшни истории, които започват по време на пълнолуние, в главата ти отеква вълчи вой, почти. Но спокойно, въобразяваш си.

Пясъкът, който изтичаше преди малко между пръстите ти, спомни си за него. Всяка една песъчинка има на брой съставни части, колкото всички песъчинки по целия плаж. Всичко това изгражда и теб, някъде там се крие всеки един твой дъх, въздишка, мисъл и действие.

Толкова е спокойно, че можеш да чуеш мислите си. Толкова е спокойно, че можеш да прекараш голяма част от нощите си там, с книга в ръка, наметнат с някое одеяло.

Дъжд

Влажността на въздуха е около 60%, температурата е близо 17 градуса, вятърът е лек, небето – мрачно. Любимото ми.

Затваряш очи. Намираш се в кола, марката, моделът и прочие нямат значение, важното е да е просто среден клас модел за марката, за да е достатъчно широка и да не се чувстваш като в куфар. От аудио-системата се чува тиха музика. Колата се намира на поляна, на метри от гора. Черен път се врязва в гората, можеш да се преместиш на шофьорското място, да завъртиш ключа и да поемеш навътре в гората. Но за сега стой тук. Отваряш вратата, слизаш, не я затваряш – искаш да продължиш да чуваш музиката.

Какво виждаш?

– Гората, поляната, хълмове, колата. Оглеждаш се. Усеща се като място със сравнително голяма надморска височина, не е парк.

Какво усещаш?

– Въздухът е леко натежал, след час ще завали, усещат се водните капки, които се носят наоколо, почти можеш да ги усетиш по лицето си. Миризмата на гората е опияняваща. Ако мястото е отдалечено от всякаква човешка дейност, дори от път, дъхът на гората и наближаващият дъжд са още по-силно осезаеми. Сякаш се намираш в ничия земя, сякаш си на друга планета, необитаема.

Сетивата ти се изострят – чуваш шума на гората под натиска на вятъра, усещаш първите капки дъжд, стичащи се по листата на дърветата и стръкчетата трева, почвата под краката ти леко омеква. Влизаш в колата, дъждът се засилва. Спираш музиката. Представи си, че колата е с панорамен покрив и виждаш как водните капки се разбиват с особена жестокост в стъклото на 15см от главата ти. Усеща се сякаш се намираш в стъклена сфера на средата на полето, чуваш и усещаш вятъра и дъжда, но не ти е студено и не си мокър.

Удобен момент да върнеш лентата от последните месеци/години назад и да преосмислиш всичко. Да си зададеш няколко належащи въпроса за миналото и бъдещето и най-вече да си отговориш на тях. Може би носиш книга и ако все още вали – можеш да почетеш. В края на краищата си тук, за да подредиш мислите си и да си отпочинеш от всичко и всички.

Мога да бъда там с часове.

И кво?

01 am, без някакви си 2 минути, а на мен не ми се спи, макар, че се чувствам доста уморен от тези 2 дни, в които преместихме 2/3 от апартамента из останалата част, докато направим едно освежаване с латекс и прочие. Стана яко, между другото. Сигурно ще им хареса на хората, които така или иначе не каня вкъщи. Сутринта ще видя зор докато се самоизритам от леглото, но кво толкова, няма да е за първи път.

Кой си и за какво се бориш? Какъв ми е мотивът да се занимавам с теб, да се боря за твоето внимание, да седя и да ти слушам глупостите, а ти на моменти да ми се извиняваш, че ме занимаваш, макар да ти се говори с някой, щото ти е писнало цяла вечер да слушаш гаджето си, което не обичаш, да ти обяснява колко тегав ден в офиса е имал. Какво въобще правите с такива хора ?

Мъчат ме някакви пост-екзистенциални въпроси. Или направо са си екзистенциални.

Харесваш някой, искаш го до себе си, ама той тебе – не. Повтаряте, накрая ти писва, сгъваш цирка и изчезваш яко дим, а на него му става тъпо, защото е осъзнал, че бърка, срамът му е отврат, но го носи като фрак. Repeat. Имаш си 2-3 приятелчета, дето като сгазите лука си набивате шамарите един на друг, за да се освестите и да слезете на земята. Понякога, обаче, толкова здраво сгазваш лука и толкова се размирисва, че колкото и десен прав-ляв прав-ъперкът да получиш, нищо не те сваля на земята и продължаваш да си мислиш глупости, според твоите 2-3ма-дето-ти-набиват-шамарите, а според тебе – този човек е смисълът на живота ти.

И кво?

Напоследък нищо конструктивно тук, но нормално, в главата ми напоследък има всичко, но не и ред и смисъл.

Тук не говоря за мен, вече казах достатъчно за себе си по темата, сякаш. А може би не. Просто е 9 минути след 01 am и дори не знам защо го публикувам това, но все тая.

„10 грешки, които допуснах преди да навърша 30“

Гледам, че от няколко дни из таймлайна ми се мъдри една статия от безимен сайт, гласяща „10 грешки, които допуснах преди да навърша 30“, или от сорта. Искате да кажете, че четете нечии, в случая, безсмислен труд по тема, която смятате, че и вас засяга, защото сутринта сте станали със задните части нагоре ? О, моля Ви. Когато си правите подобни равносметки, се замислете къде всъщност сте сбъркали, а не просто за 10-те си грешки от последните 3 месеца. Следващата фаза на това е да започнете да се оправдавате с това, че сте били млади, зелени и глупави. Супер.

Всъщност, ако бяхте мислили тогава, когато е трябвало, сега, когато сте на 30, щяхте ли да сте сами, да работите нещо, което не обичате, да сте с човек, с който не искате, да сте в страна, която не харесвате, да правите неща, които не харесвате ?

Вместо да си промивате мозъците с глупави статии написани из интернет, и да се филмирате, че живота ви е комедия от грешки, се стегнете и се опитайте да оправите кашата, които сте забъркали. Със сигурност ще успеете да елиминирате последствията от половината глупости, които сте надробили.

Аз нямам право да говоря, защото съм на 24 и не знам какво е ? Не съм пораснал ? Имам още много да преживея, изживея и да видя ? Естествено. Вие – също. Много чичковци ми казаха, че съм малък и не разбирам. Само, че така, както аз се стремя да не съжалявам за постъпките си до момента, така няма да съжалявам за много от тях, когато мина 30, докато някои от вас са забили носове в пода и дълбаете ново дъно. Какво ще правите, като минете 40 и не сте мръднали от настоящото си състояние, защото 10 години не сте се спрели с глупостите, докато мислите кое как да не правите ?

Като правиш нещо – мисли с главата си. Ако имаш IQ повече от стайна температура, то ще успееш да доведеш живота си до нещо смислено и ще оставиш нещо след себе си. Ако си кръгъл идиот – 20 години ще мислиш къде си сбъркал, докато продължиш да бъркаш.

Дали съм бесен ? Напротив. Обзело ме е едно свирепо спокойствие и всичко ми е толкова безразлично, че дори не знам защо се занимавах да пиша това при положение, че тези, които трябва да се замислят, ще си кажат „Оф, не се дръж като майка ми!“.

‘Щото мога?

Понякога всичко е въпрос на настроение. Настроение, което може би нямам. Нямам настроение да се занимавам с теб, теб, теб и теб. Искам да съм сам и с нея, с нея и сам. Избива ме на някакъв тип меланхолия и деструктивност, нямам представа дори как да го определя, но е забавно. Връхлита ме едно такова свирепо спокойствие. Може би, защото напоследък никой не ме е ядосвал и негативизма, който човек трябва да освобождава за единица време си се трупа и в един момент иска да избие на някъде. Гледам да не си го изкарвам на никой, все пак никой не го е заслужил. Но, oh my, ако някой си го заслужи. Понякога ми се задават въпроси от типа „Защо не (направиш, отидеш..) ?“ Или пък защо съм го направил? В общи линии отговарям с „Щото мога?“ със същия въпросителен поглед, с който ми е зададен въпросът. Или с тотално безразличие към ситуацията, въпроса и този, който го е отправил към мен.

Новата ми работа е яка – кефя се, че всеки ден се прави нещо различно. Всичко е тотално ново за мен – екипа, средата, самата работа. Колегите ми са готини, не виждам да има малоумници за момента, макар, че вероятно е и трудно да попаднат такива там, ситото на влизане е сериозно. Ходихме преди 2 седмици да разпуснем в петък вечер – пихме по бира, играхме джаги, говорихме си глупости. Яки са, не са сухари, изглеждат земни. Поне на първо четене, има още какво да се види, тепърва тръгваме по пътечката, над която стои надпис „знаем си номерата“.

До момента не съм лъган от жена, предаван и прочие…да – ставали са глупости, но нищо, което да ме събори. И поради тази причина понякога си мисля, че ако това стане, няма да знам какво да направя. Не, нямам предвид, че ще се държа като олигофрен с IQ колкото стайна температура и ще падна на колене да се моля. Имам предвид, че не знам дали ще ми щукне да ѝ кажа 2-3 изречения, с онази безразлична физиономия, която ми е патент, след които знам прекрасно, че остава горчив вкус в устата, настава объркване и превръщам мозъка ѝ в лепкава каша. Или просто да я игнорирам, сякаш нищо не се е случило и да продължа. Вероятно ще се изкуша да напиша в някоя социалка нещо, от което може би ще ѝ стане кофти. Едно от нещата, които никога не бих направил е да ѝ посегна. Другото – да я обидя. Не бих я нарекъл курва, не бих я нарекъл по всякакъв подобен начин, защото така ще обидя себе си – доверил съм ѝ се, уважавал съм я, зачитал съм мнението ѝ.

Не съм отмъстителен, за това със сигурност няма да си легна с приятелката ѝ, която ми хвърля белтъци от миналото лято. Няма и да набия малкия ѝ брат, защото сестра му няма акъл – изборът си е неин, няма да говоря на приятелите ѝ каква издънка е, нито ще намеря новия ѝ приятел, за да го храня, да му говоря, да го заплашвам и прочие. Тя сама ще си го е причинила. Всъщност, ако наистина се е издънила много брутално, може би ще направя така, че той да разбере какво е направила само, за да има едно наум какво вече е правила и просто да си знае какво да очаква. Ей така – от мъжка солидарност. А може и въобще да не се бъркам.

Много мразя да бъда подценявам само, защото съм на 24 години. Ти като беше на 24 какво постигна, та съдиш мен и ме подценяваш за това, което правя, това, което съм и начинът, по който мисля? Аре баста! Такива неща адски много ме вбесяват. Да се правят генерални заключения от хора, които едва ме познават. Хората, които ме познават от 5+ години често ме смятат за загадка, а някой, който ме е видял за пръв път преди няколко месеца-година си мисли, че ме познава? Спокойно, има още доста вода да изтече, докато одраскаш дори повърхността. Да, има хора, които ме усещат, хора, с които сме една порода и се разбираме с поглед, а се познаваме от няколко месеца, но … реално в момента се сещам за един единствен такъв човек, всъщност. Имай ми повече доверие и забрави на колко години съм, защото това няма значение за човека, който съм.

Също така се дразня, когато оставам неразбран. Причината за това отчасти е и в мен самия, защото мислите ми са адски хаотични, но аз си ги разбирам. Проблемът идва от това, че така сбъркани излизат и от устата ми. Тъпо, но факт. Реално това е проблем само за жените, защото каквото и както и да го кажеш, винаги ще го разберат по онзи крив, шантав начин, който ги обижда. Е, не е това, което исках да кажа, онова другото е, което не те обижда, а ти дава смислен отговор на въпроса. Хайде сега ще те помоля да впрегнеш цялото си същество и да спреш да мислиш като жена и да започнеш да мислиш като нормално човешко същество.

Безразличие. Това го мога в толкова големи дози, че ако предозирам, претръпвам и забравям какво е да чувстваш. Не само към някого, но и въобще. Стигнах до извода, че мога до известна степен да контролирам дали да продължа да чувствам и усещам хората около мен или просто да се самонавия, че са ми безразлични и много скоро те ми стават именно такива. В реална ситуация съм го и правил в недалечното минало. Ситуацията в момента е такава, че предпочитам да продължа да чувствам и усещам, защото това ме спасява от онова състояние, в което за прекалено малко, клонящо към нищо, ми пукаше. Усещаше се тъмно, понякога малко самотно, нямаше вятър, а само слънце – беше лято. Беше ме обзела такава неебателност, че чак се чудех това възможно ли е. Сякаш бях на някви тежки наркотици. Е, точно там не искам да се връщам. Огромното ми търпение и желанието ми това да се получи, ме карат да стоя далеч от това безразличие.

Control freak съм. Може да е хаос, стига да е моят хаос. Понякога се чувствам като кукловод – дърпам конците в тази или онази ситуация без героите в приказката да се усещат, като бавно ги тласкам към онова, което аз самия искам. Тук се сещам за една реплика на същия онзи човек, за който споменах 10 реда по-горе – „Спокойствието не е особено продуктивно.“. Ако прочете – ще се познае.

Своенравен съм. Ще направя това, което искаш само, ако и аз поискам. Като котките. Ако не харесваш котки – твой проблем. Само да не настъпиш котката по опашката, защото има гадния навик да претърпява метаморфоза по никое време и да се превръща във вълк, който ще ти откъсне главата и  от безразличие след това дори няма да се изгаври с безжизненото ти тяло.

Oh, Lord, май никога не съм писал толкова много тук. Вероятно на никой няма да му се и чете толкова много. Е, аз съм го написал за себе си, не за теб, теб, теб или теб. Защо ли? ‘Щото мога.

 

Старт

Наскоро ми бе дадена идеята да изнеса увлечението си към вълците на съвсем ново ниво. Формулирах идеята в главата си и преди около седмица пристъпих към действие. Резултатът може да се види на http://wolfnature.com/

Все още имам много работа по сайта, по плъгини, настройки и прочее, като това ще отнеме и доста време, тъй като се занимавам в свободното си време извън работа, но не смятам да се отказвам. Няма да откажа обратна връзка от когото и да е, независимо дали е позитивна или негативна.